Бил съм съвсем малък, когато за пръв път съм
видял гората. Баба и дядо имаха малка овощна градина, оградена от не твърде
стари, но достатъчно високи широколистни дървета, които хвърляха широка сянка,
под която да бъде окачена люлката ми; общо взето с това се изчерпват спомените
ми от тези времена.
За селото, в което живееха, и където лятото
минаваше същевременно бавно, тягостно, протяжно, но и като един миг, сравнено
със сивото ученическо ежедневие на големия град, най-характерното нещо беше
безвремието. Баба разказваше, че нейните родители са били съвсем малки, когато
техните родители са дошли по тези диви места, прогонени от тъгата, че родните
им земи остават в пределите на Османската империя. По ирония на съдбата,
землището, в което се установяват, не дълго преди това е напуснато от турци,
избягали поради същите причини; и това е само малка част от ужаса, преживян по
тези времена от стотици хиляди хора от двете страни на новите граници, принудени
да се изселят и пропътуват много километри в търсене на нов дом.
Землището на селцето бе разположено върху
лекия наклон на едни от последните Предбалкански възвишения, който се усилваше
много бързо в посока север, и завършваше с тясно дефиле на средноголяма река,
извираща от Стара планина, която се виеше като змия около невисоките хълмове;
нерядко, след някой късен следобеден дъжд, на сутринта пропастта биваше скрита
от гъста мъгла, която създаваше илюзията, че до селото на отстрещния хълм
можеше да се стигне почти по равно. Обожавах тези сутрини; освен
гореспоменатото село, на широкия хоризонт не се виждаше нищо друго освен гори и
поля, разпръснати по все още пресечения терен на спускащата се към Дунава
местност; най-близкият град беше на трийсетина километра, през девет планини в
десета, както четях тогава в една книжка с народни приказки. Четенето заемаше
една немалка част от деня ми; за разлика от града, където отгръщах учебника с
подчертано неудоволствие, тук книгите се превръщаха в любимо занимание. От
доста време се опитвам да си обясня този феномен; може би живописната природа и
липсата на сталинистки постройки ме караха да се чувствам по-близо до света на
литературата – имам предвид разбира се освен приказките и легендите автори като
Елин Пелин, Йовков, Жул Верн и Джек Лондон; те най-пълно задоволяваха страстта
ми по дивото, непознатото, и най-вече всичко, случило се далеч преди скучното,
лишено от нрави време, в което съм се родил; за мен техните разкази представяха
една много по-приемлива реалност от тази, в която живеех през останалото време
на годината.
Но още по-любимо от четенето за мен беше
ходенето из гората; като много малък правех това най-вече с дядо си - баба
оставаше да се грижи за къщата, животните и градината. Бе вършила това цял живот,
което лесно можеше да се отгатне по приведеното и от тежкия труд тяло, грубите
ръце и сбръчканото лице; още тогава, те вече бяха много възрастни – и двамата
пенсионери, отдадени единствено на селския бит. Като по-млад дядо е работел
като обущар в близкото по-голямо село – нещо за което той не говореше, и което
бе видимо само по останалия набор инструменти, платове и гьон, които той вече
не докосваше. Всъщност дядо говореше много малко, ако въобще; ето защо
разходките с него из гората бяха възможно най-естественото ни общуване.
Показваше ми различните видове дървета, цветя и билки; събирането на гъби бе
друга неизменна част от преживяването – трябваха само няколко лета от
по-съзнателния ми живот, за да науча всички често срещани ядливи видове и
техните отровни двойници, без да отворя нито една книга по темата. Но всъщност
за дядо ходенето през гората бе просто неотменно изминаване на пътя към
истинската цел – реката, където той ловеше риба. Поради малкото време, което
имаше за да задоволи тази своя страст, той не ползваше въдица, а „срекме” –
мрежа с оловни топчета, която хвърляше по специален начин и улавяше всички
рибки попаднали под нея; в реката нямаше твърде големи такива, но той се
задоволяваше с наличното, а и винаги връщаше във водата тези, които бяха твърде
малки, за да си струват пърженето.
Когато поотраснах, започнах да изминавам този
път сам – дядо вече беше твърде стар, за да може да изкачи стръмния наклон на
връщане. Берях гъби, сечах тънки брестови клонки – любима храна за козите,
къпех се, понякога дори плувах из някой от по-големите вирове на реката, лежах
по поляните, потънал в собствения си свят, в който се мяркаше най-често образа
на Белю Пушилката; около мен прелитаха скакалци, бръмбари и всякакви други
гадинки. Сега се сещам с тъга за тези идилични мигове от безвремието, от които
просто нямам какво повече да си спомня; те се състояха само и единствено от
чисто възприятие.
Бях в поредния първи курс, когато една разходка
из същите гори промени много у мен. Баба и дядо бяха починали; дворът беше
опустял и единствените живи твари в него се намираха в двата кошера, които с
баща ми бяхме успели да запазим при все по-редките си ходения натам. Тръгнах
към реката някъде в ранния следобед; денят беше слънчев, не твърде топъл, към
края на май. Реших да не минавам по пътеката; тръгнах през Присоето към Малката
река, с идеята да я следвам до мястото, където се влива в Голямата. След
Велковата орница вече нищо не ми беше познато; пейзажът бе напълно променен,
поляните орасли с бодливи храсти и къпини, едва си проправях път. Единствено
наклонът и все още виждащите се очертания на околните хълмове ми помагаха да се
ориентирам – знаех, че трябва да вървя надолу, и само надолу. Скоро стигнах
долчинката, където едно време течеше Малката река – сега жалка струя вода,
губеща се на моменти под земята и появяваща се отново след няколко метра. Спрях
да почина на Къпанките – място, където каменното корито на реката спадаше рязко
с около половин тяло височина и където, както можем да отгатнем по името,
някога хората бяха идвали да се къпят. Аз нямаше да имам тази възможност; по
широкото на това място около три метра корито вода нямаше; тънка струйка почти
капеше през най-ниското място и единствено гъстите клони на дърветата отгоре
помагаха за това тя да не пресъхне съвсем. Легнах върху гладките плочи и затворих
очи; в съзнанието ми нахлуха спомени от разказите за силата на реката едно
време; появи се един напълно необоснован страх, че водата е някъде горе над мен
и всеки момент може да ме залее. Беше приятно хладно и въпреки твърдата постеля
съм успял да задремя.
След някакво време се събудих внезапно.
Изправих се и още сънен усетих, че наблизо има нещо живо. Огледах се – беше
птица, пиеше вода от потока на не повече от два-три метра от мястото, където се
намирах. От всички живи твари, които се срещаха по тези места, а и въобще,
птиците ми бяха най-непознати. За тях нито бях чел, нито дядо ми ги беше
показвал; песните им из гората винаги са били един неизменен фон, с който бях
свикнал още по времето, когато спях в люлката до овощната градина, намираща се
на няколко километра нагоре по реката.
Птицата беше средно голяма, перата и някак
рошави, но същевременно красиви, кафяви, с лек златист отблясък. Тя също ме
усети, спря да пие и вдигна поглед. Гледаше ме без страх, с известна надменност
дори; личеше, че още е млада, неопитна и твърде доверчива. Не зная колко време
продължи този миг, за мен цяла вечност, в който седяхме един срещу друг и
просто се съзерцавахме. Останах поразен
от размера и дълбочината на зелените и очи, прекрасните, почти човешки вежди,
извиващи се над тях, изразителността на цялото и същество; стори ми се, че в
един момент тя дори се усмихна - бях близо до идеята, че скоро ще ми проговори.
Това не се случи, поне не и докато стояхме така един срещу друг; в следващия
момент тя загуби интерес към мен, разпери криле и отлетя също така внезапно,
както се беше появила. В далечината все пак чух гласа и; беше ясен, тънък и не
твърде писклив. За довиждане реши да изпее песен, сякаш специално за мен самия.
Може би защото тъкмо се бях събудил, бях загубил всякаква представа за време и
съзнанието ми си правеше шеги с мен, но песента и ми заприлича на някой далечен и също толкова
непознат, но човешки език. Слушах я в захлас; за съжаление и до ден днешен не
мога да разбера какво точно искаше да ми каже; а да предположа, че просто не е
искала да казва нищо, би било твърде пораженческо. Тръгнах в посоката, в която
отлетя, с надежда да я мерна отново; напразно. Продължих разходката си някак
вяло, замислен над срещата с непознатото същество. Бързо-бързо стигнах мястото,
където поточето се вливаше в Голямата река, тръгнах по нея, но вече без нищо
повече да ми прави впечатление. Прибрах се вкъщи някак на автоматик по
познатата пътека.
Вечерта на лягане, докато все още пазех ясен
спомен за случилото се в неговата изящна цялост си обещах да си купя книга за
птиците и да науча повече за тях. Не знаех, и все още не зная какво точно
предизвика в мен това смирено страхопочитание, което изпитвам и до ден днешен,
когато се сетя за нея; и преди бях срещал птици, и преди се бях любувал за
кратко на вида и песните им; но споменът за тях отлиташе точно толкова бързо,
колкото и те самите. Не зная и продължавам да не мога да си обясня кое точно ме
накара да я запомня толкова ясно, нито какво кара сърцето ми да се свива всеки
път, когато си спомня за твърде кратката ни среща; но където и да ходя,
независимо дали е в гората или града, очите ми несъзнателно търсят само и
единствено тази птица и нехаят за всичко останало. Търсят нейните черти в други
птици, въображаеми същества и дори хора. Понякога успявам да открия по някоя от
тях – златист отблясък в косите, омагьосващи, изразителни зелени очи или тънки
извити вежди; но никога всичко това наведнъж.
Минаха няколко години, откакто срещнах птицата
и вече започвам да губя надежда, че това ще се случи отново; често дори мисля,
че е възможно просто да съм си я измислил. Да съм и придал качества, които не
притежава; да съм окрасил съществото и с цветове, които дори не съществуват. Не,
моята птица не беше като тази на Йовков; тя не беше нито бяла, нито носеше
надежда; освен това беше много по-истинска. Не беше и птицата на Превер,
появяваща се често в стихотворенията му и превръщаща ги от задремали картини в
живописни постановки. От срещата си с нея помня със сигурност едно : за
краткото време, което ми отдели аз успях да видя нейната душа, без значение
дали това е било наяве или насън; нещо, с което не мога да се похваля за никоя
друга птица, животно или човек.
Все още не зная нищо за птиците, техните
особености и език; книжка за тях така и не си купих. Сега откривам колко чужди
са ми те, колко огромна е пропастта, която ни дели; с тъга си признавам, че
всъщност те никога не са ме интересували истински. В отчаянието си рисувам
мислени картини, в които времето ще е свършило това, което никоя друга сила не
умее така добре: сънувам, че срещам птицата отново, но тя съвсем се е променила
и въобще не е същата; загубила златистия отблясък на перата си, с изчезнал
блясък в очите, а те самите потъмнели, научили се да крият душата зад тях;
песента и вече не звучи така искрено, както преди. Безмълвният диалог, който
помня все още така ясно, никога повече не би могъл да се осъществи.
И все пак, моля ви - ако я видите, кажете и,
че не съм я забравил.
